4 март 2019 година. Ицо Хазарта е поканен в „Шоуто на Слави”. Водещият изглежда и се държи като младия професор Вучков, който интервюира Стефка Берова или някой доктор от ВМА. Както на всеки музикант, някога седял на диванчето, водещият предлага и на Хазарта да участва в някоя негова песен. Отговорът е „Мани, мани, недей бе, недей. То виж как текат годините. Аз съм ретро, сметай ти кво си”.
Действително „Ъпсурт” издават първия си албум преди 22 години, а са активни няколко години преди това. Дистанцията във времето от сега до тогава е колкото от тогава до Елвис Пресли в зенита на неговата слава. Затова творчеството на групата вече е предмет на интерес от страна на професионалната филологическа общност, чиито най-ярки представители делят професионалните си ангажименти между редакцията на U-men.bg и катедра „Кирилометодиевистика” във Факултета по славянски филологии на СУ под ръководството на проф. Анна-Мария Тотоманова.
1) Джиесемът ми е в "Бай Генчо" и нямам кинта („Бай Хуй”, 2001)
Текстът на песента „Бай Хуй” е един от най-богатите на препратки – споменати са (с добро) Мариус, Годжи, Батето и много други. Присъства и магазинът за алкохол „Бай Генчо”. Той съществува още от соц-епохата и оригинално се е намирал някъде около малките пет кьошета. В интернет могат да се намерят разкази на съвременници, които описват огромни опашки и препирни, когато дойде камионът с наливно вино. По-младите хора помнят „Бай Генчо” на друга локация – някъде между паметника „Левски” и „Кракра”. Освен наливно вино, чиято кисела миризма можеше да се усети в радиус 50 метра наоколо, в началото на века там продаваха и наливна водка за около един лев литъра. Тя причиняваше махмурлук и душевни страдания, непознати на съвременните деца. От текста на „Бай Хуй” се разбира, че „Бай Генчо” са имали и финансова дивизия, която е предлагала алкохол срещу залог на движимо имущество, но източниците на U-men.bg не могат да потвърдят тази информация лично.
Днес целият преди нелош квартал около „Янко Сакъзов” се изпедерасти масивно с някакви био истории, сандвичи с прошуто крудо, ядки, вина и др., а на мястото на „Бай Генчо” има някакъв чикиджийски магазин за сапуни (или може и да беше цветя).
2) И въпреки това главата ми не е от гума („Нон-стоп”, 1999)
В края на 90-те беше много нашумяла враждата между рапърите от Източния и Западния бряг на САЩ. Най-ярките нейни представители Ноториъс Би Ай Джи и Тупак Шакур бяха застреляни в рамките на шест месеца по сходен начин - докато чакат в автомобилите си на червен светофар.
В годините, когато всичко от запад се крадеше яката (те не са свършили тез години, бел.ред), българската рап-сцена нямаше как да направи изключение. Още повече, България разполага с чудесни предпоставки за хип-хоп вражда по оста изток-запад. Преди да се появят бензиностанциите на Марешки, София завиждаше на Варна основно за морето.
Тъй като българите сме миролюбив народ, у който и най-малката склонност към недоволство и бунт е изтръгвана в продължение на векове първо с ятаган, а после с милиционерска палка, то у нас престрелките между рапърите се извършват единствено в текстовете на песните. През 2001 почти едновременно Шамара и Ъпсурт пускат парчета, в които има препратки към другия. Текстът на „Чекай малко” съдържа фразата „и ако правя пожар с големи думи, сори, гори, мирише ми на изгорели гуми”, а в „Мой” Шамара казва „ъпсурт е да ни спреш, бе, мой”. (това е двеста трийсет и деветата рима на „мой” с „мой”). Към момента враждата между Изтока и Запада е изгаснала или най-малкото тлее под тонове пепел от салфетки.
През 2017 година в интервю за 24 часа Хазарта разказва за конфликта с Шамара: „Нас ни вбесяваше начинът, по който крадеше песните си и имитираше поведението и стила на някои американски рапъри. Той пък ни смяташе за едни софийски лигльовци, пробутвани от медиите. С времето ние разбрахме, че той просто е търсел своя начин да изкарва пари в ненормалната ситуация, в която бяха поставени българите през деветдесетте години. Той от своя страна видя, че не сме тези, за които ни е мислел. Така тази глупост приключи и всеки от нас продължи по пътя си.”
Ако харесвате това, което правим, можете да ни подкрепите с дребна сума. Към всеки дарен лев редакцията ще добави още един, а в края на месеца томбола ще определи щастливеца, който ще може да си купи хероин от Киро Японеца.
3) Яж суши от гъза на Албан Буши (отново „Бай Хуй”)
Албан Буши е футболист на „Литекс” и албанския национален отбор от времената, когато „Литекс” все още играеше в Ловеч, а ние побеждавахме албанския национален отбор. Не е известно да е имал някаква особена страст към японската култура, а по-скоро попада в текста на „Бай Хуй”, защото фамилията му се римува със суши. По това време то е много популярно в България, особено сред жените в първата половина на фертилния период. Човек под 30 години трудно може да разбере тази мания по сушито, но ако посети страна, която се намира на същия етап в развитието си като България през 90-те, например Украйна или Молдова, нещата ще му се изяснат (там всяко мазе, ако не е заето от финансова институция, която дава седем процента месечна лихва върху депозитите, е пригодено в суши ресторант със задължителния изискан плакат с полугола жена на витрината).
В най-изгъзените си версии суши се консумира от голо тяло, обикновено женско, откъдето и пожеланието да ядеш суши от гъза на Албан Буши.
4) ... и милиони микроби ще умрат („Колега”, 2005)
В период, когато 80% от рекламите са с Фики Стораро, невероятната футболна дама и чичо Митко (ако могат рекламистите, създали този шедьовър, да ми обяснят защо двайси двайси е като четири четири две, аз ще си сложа една релса на врата и ще скоча от бургаския мост, да ги еба в плиткоумните дебили с оранжеви кецове), е трудно да си представи човек, че е имало и по-гадни реклами. Но имаше:
5) Зара ме пита колко триъгълника виждаш („Втора цедка”, 2006)
Преди да започне епохата на Голямото търкане къмто 2015 година, хазартната потребност на гражданите се задоволяваше от малоумни телевизионни игри, в които те трябваше да се включат по телефона и да познаят „коя е думата в плика”. „Думата” беше изписана на екрана, но не с всичките си букви, а като в кръстословица, например „_о_е_”. Зрителите се прескачаха да звънят на платените телефони и да дават предположения – например „хотел”, „бохем” или „човек”. Тук-таме се обаждаха подпийнали зрители и даваха недотам обмислени варианти от типа на „редко”. Естествено, никой никога не познаваше, преди да изтече предвиденото време и да се събере някой лев от обажданията. След около половин час безплодни опити пликът излизаше за малко от кадър и магически в него се появяваше думата, която най-накрая текущият зрител е предложил (например „мокет”). Трябва да се отбележи, че тези предавания имаха магическо въздействие върху психиката на човек на между една и три бири. Получаваше се нещо като Ballmer effect, но наобратно – подчертан спад в когнитивните способности до степен на увиснало чене и проточена лига.
Та, едно от тези предавания, които около 2005-2007 година вървяха кажи-речи във всички телевизии, се излъчваше по „Нова” и се казваше „Ало, Къщата”. Водещите му бяха няколко иначе интелигентни момичета, които обаче непрестанно се хилеха и блещеха като луднал Пинокио, както би казал гореспоменатият професор Вучков. Освен кръстословиците с думи, в „Ало, къщата” имаше игра със сложна фигура, на която трябваше да се преброят я триъгълниците, я квадратите, я нещо друго. Тоест зрителят трябваше да се обади в ефир и да каже колко триъгълника вижда на екрана.
Аре кажи колко триъгълника са!
Снимка: Lumosity, Facebook page6) Хигиена нулева, все едно съм бил с Албена Вулева („3 в 1”, 2005)
Някъде по времето, когато девойки показваха триъгълници в ефира, по „Скат” вървеше „светското” предаване „Сигнално жълто”. Психеделичната му шапка представляваше жена в жълта рокля, която танцува на песен на „Мадона”. Фонът отзаде включваше най-доброто от света на видеоефектите от началото докъм средата на 80-те. Всеки оператор на сватба би сложил такава заставка на първо място в портфолиото си. Следваше половин час, в който същата жена, с глас на около половин блистер диазепам, говори неща от типа на: „Галка (Галя от „Каризма”, б. ред.) направо буди садизъм. Това нейното не е обикновено дразнене. Това е едно по-особено дразнене, което те кара, забравяйки за последствията, да я хванеш за врата и да стискаш, докато и без това оцъклените ѝ очички с кравешки поглед не паднат краката ти”. Направо е изумително за съвременния човек как такова предаване е можело да съществува, без срещу авторката му да бъдат завеждани по около двайсет дела на епизод. Въпросната авторка (както и водеща) е Албена Вулева.
7) В джоба си имам билет за късмет – любимият ми кирилометодиев портрет (отново „Нон-стоп”)
Кой, ако не специалистите в катедра „Кирилометодиевистика” към Факултета по славянски филологии в Софийски университет „Св. Климент Охридски”, може да обясни на младото поколение какъв е този портрет на светите братя.
В края на 1994 година в България се провеждат парламентарни избори. С присъщата си мъдрост и прозорливост българският народ избира преименуваната преди четири години БКП (при това с абсолютно мнозинство). През 1996 година започва стремглаво обезценяване на националната валута, чийто пик настъпва през февруари 1997-а, когато един долар струва около 3000 лева. Периодично централната банка пуска в обращение банкноти с все по-голям номинал. Нарича се хиперинфлация. На банкнотата от 50 000 лева (най-голямата като номинал в българската история) са изобразени Кирил и Методий. Защо днес няма банкноти от 50 000 лева, ще попита някой буден младеж? През 1999 година в България е извършена т.нар. деноминация – БНБ пуска нови банкноти и монети в съотношение 1:1000 спрямо старите. Тоест старите хиляда лева вече са един лев, а кирилометодиевият портрет става днешните 50 кинта, на които е изобразен Пенчо Славейков.
8) Ще се напуша като Кройф, като Марадона (отново „Нон-стоп”)
„Да се напушиш” е добре известно на младото поколение събитие, макар и вероятно под друго име (даже не знам вече как му викат, защото съм ебахти пенсионера). Марадона също са го чували поне 80% от хората около 20-годишна възраст, защото той често влизаше в новините и след края на кариерата си. За Кройф обаче съм убеден, че ако питаме 100 момчета между 15 и 20 годишна възраст „Кой е Йохан Кройф?” около 92 от тях ще гледат като пичовете от заглавната снимка.
Освен гений на футбола, променил завинаги тази игра, както и треньора, привлякъл Христо Стоичков в „Барцелона” (кой е Христо Стоичков и защо е това „ц” в Барселона – в отделна статия), Йохан Кройф бе и една от иконите на тютюнопушенето в близкото минало. Легендата разказва, че след първия си мач като футболист в „Барса” през 1985 г. той влиза в съблекалнята, пали една цигара, после си взима един душ и изпушва още една. Днес звучи немислимо, но Кройф пушеше дори на резервната скамейка като треньор на каталунците в началото на 90-те. Е, през 1991 година лекарите му поставят двоен байпас и му казват, че ако продължи да пуши, времето му на този тъй грешен свят ще намалее драстично. Наложи се Кройф да откаже цигарките и да ги замени с близалки. Снимките му с близалка в уста край тъчлинията бяха много известни дори когато нямаше мемета. За съжаление не мога да постна една от тях тук, тъй като са с авторски права и от „Барцелона” ще ни съдерат гъза.
Йохан Кройф почина през 2016 година от рак на белия дроб.
9) И да дават „Каналето”, ти не ме буди („Неделя сутрин”, 1999)
За младото поколение Каналето е единствено художник от късния Ренесанс, рисувал пейзажи от родната си Венеция. За по-възрастните обаче „Каналето” е забавно-развлекателно предаване по Канал 1 (Канал 1 -> Каналето, капиш?). То наследи идейно студентската програма „Ку-ку” от началото на 90-те и включваше голяма част от нейния актьорски състав.
Лидерът на партия "Има такъв народ" в скеч-реклама на дънки "Мадок", някъде около 1996-1997 година.
Снимка: Каналето
Веднъж седмично придирчивата публика на националната телевизия можеше да се наслади на авторски скечове с герои като Метър Стоманов, Ал Тъпоне, Иван Лостов и други. По-късно „Каналето” морфира в „Шоуто на Канала”, което донякъде запази самобитната му комедийна култура. Е, новата власт не харесваше тези смешки с имената и масовата аудитория беше лишена от герои като Губислав Фондчев и Дриска Пърдосова, но пък си останаха кавърите на песни с променен текст и актьорските скечове от по 15-20 минути парчето. Политическата сатира малко се поизгуби от националния ефир, но то народът неслучайно е казал „Залудо се наведи, залудо не стой”.
