1998 година. Двама аспиранти в Станфорд на име Сергей Брин и Лари Пейдж публикуват научна статия със заглавие „Анатомия на широкомащабна хипертекстова интернет търсачка“ (Anatomy of a Large-Scale Hypertextual Web Search Engine). В нея те дават пример със своя прототип на търсачка, който при въвеждане на „мобилен телефон“ в полето за търсене извежда на първо място линк към научно изследване за потенциалната опасност от инцидент при едновременно шофиране и говорене по мобилен телефон. „Ясно е, че за търсачка, която получава пари срещу показване на реклами на мобилни телефони, би било трудно да оправдае пред рекламодателите си резултата, който нашата система показва. По тези причини, и изхождайки от историческия опит при други медии, очакваме, че търсачки, които се финансират от реклами, ще бъдат изначално склонни да защитават интереса на рекламодателите и да пренебрегват този на потребителя“.
2000 година. Дот ком балонът се пука. Един след друг започват закъсват бизнес-гурута, които до оня ден са давали интервюта за тайните на успеха, а публиката със зинала уста е поглъщала всяка тяхна дума. Инвеститорите в Гугъл започват да подпитват къде е пъръта (понеже повечето са от Русе). В резултат от деликатния натиск на капитала компанията свенливо започва да продава реклами. В началото те са изцяло текстови и не съдържат графични елементи, за да не се зацапва изчистеният дизайн на страницата. Стига се обаче до един тънък момент - има много производители на мобилни телефони и всеки един от тях иска той да се показва най-отгоре, когато потребителят въведе „мобилен телефон“ (вече никой не го ебе за научното изследване на връзката между шофирането и говоренето по телефона). Затова Гугъл организират автоматичен виртуален търг, в който рекламодатели наддават за виртуално пространство при търсене на конкретни фрази. Те обаче плащат само когато потребителят кликне на тяхната реклама, а не както е масовата практика дотогава – когато рекламата просто му се покаже (т.нар. импресии).
Духът от бутилката е изпуснат. Колкото по-висок е процентът на кликащи върху рекламите потребители, толкова по-големи са приходите (за 2019 година например 135 от общо 160-те милиарда приходи на Гугъл са от реклами). А кой е единственият начин да се повиши въпросният процент, известен като CTR – click-through rate? Като рекламите стават все по-релевантни. А те са толкова по-релевантни, колкото повече информация има за потребителя – предпочитания, личностни черти и дори в едни по-напреднали технологични времена – неговото моментно състояние.
Повечето примери в настоящия текст са вдъхновени от брилянтната книга на проф. Шошана Зубоф – „The Age of Surveillance Capitalism”.
Бел.ред: Оказа се, че настоящият текст надхвърли обхвата на внимание на средностатистическият интернет потребител около седемдесет пъти, затова ще бъде публикуван на части. Приятно четене и очаквайте продължение!
1) Скандалът „Wi-Spy”
Кой не знай колите нa Street View, кой не е слушал за тях? С камера отгоре, като антената на микробуса на лошите от „Бенджи, Закс и Звездния принц”, те влизат в квартали, където нормалният маркетингов мениджър в средноголяма компания не смее. Нерядко „срещата” с тях се случва докато си с мазна баница в ръката или когато си излязъл със съдрания си анцуг да хвърлиш стария, изгнил леген от банята. В редки случаи и двете. Оказва се, обаче, че тези коли събират много повече данни от цвета на прането ти на балкона. През 2010 година разследване в Германия установява, че колите на Гугъл събират информация от незащитени безжични мрежи на потребители в околността – имейли, пароли, любовна кореспонденция и всичко, което излита от рутера точно в тези няколко секунди, в които колата е в обхвата му. Първоначалната реакция на компанията е да се извинява. Извинението съдържа всички опорни точки при хващане на калъп – не е това, което си мислиш, беше ужасна грешка, това беше просто едно кратко ебане, аз те обичам повече от него/нея, спирам да се виждам с него/нея веднага. След като се оказва, че това не е инцидент, а рутинна практика, Гугъл си измива ръцете с неназован софтуерен инженер, който действа сам и тайно от своите ръководители вкарва пасаж програмен код в софтуера на колите. Под натиск на разследващите власти по-късно се оказва, че мистериозният инженер Доу съвсем не е действал сам. Разбира се, материята стига до съда в САЩ, където нещата са вече много по-добре изпипани. Основната теза на Гугъл е, че безжичните мрежи без парола са по същество радио сигнал, който се разпространява в пространството и всеки с нужното оборудване може да слуша на воля. В крайна сметка технологичният гигант е глобен с 25 000 долара, загдето отказва да сътрудничи на съда, и сключва споразумение с 38 щата за 7 милиона долара. Първата сума компанията печели за 13 секунди, а втората – за малко над час (данни за 2013 година, когато това се случва).
2) Бутонът “Like” следи дори потребители без профил във Фейсбук
За потребителите на Фейсбук сделката е ясна – компанията събира абсолютно всичко за тях и техните приятели, продава данните на стотици други компании,
провежда научни експерименти, в които те са неинформиран участник, в нарушение на етичния кодекс на академичната общност, известен като Common Rule.
Срещу това те получават остроумни мемета, статуси на английски от българи и, разбира се, непочистени от снега улици и неправилно паркирали автомобили. И в това няма нищо лошо – просто свободна обмяна на блага, както са го предвиждали още бащите на икономиката Адам Смит и Дейвид Рикардо. Проблемът е обаче, че Фейсбук събира данни и за лица, които не просто не са вписани в момента в профила си (това също се прави), но и изобщо никога не са имали. Това става чрез вградения бутон Like. Когато някой иска да го има на своя уебсайт, за да може съдържанието му „по-лесно” да бъде споделено във Фейсбук (иначе е много трудно), той слага парче програмен код, което се изпълнява при всяко зареждане на страницата. Този код поставя „бисквитка” в браузъра на потребителя, чрез която неговата онлайн активност в същия браузър вече може да бъде проследявана. От Фейсбук признават, че записват „само” IP адрес, адреса на посетения сайт, часа и датата, както и техническа информация за браузъра и операционната система. Досегашната практика показва, че ако една компания признава за количество данни Х, обикновено събира 10 пъти Х.
Бутонът Like се превърна в един от символите на последното десетилетие. По ирония на съдбата се оказа, че той е и един от символите на т.нар. surveillance capitalism. Едва миналата година Европейският съд постанови, че сайтовете, които го вграждат, трябва да поискат съгласие от потребителите данните им да бъдат събирани от Фейсбук.
Снимка: WikipediaАко харесвате това, което правим, можете да ни подкрепите с дребна сума. Към всеки дарен лев редакцията ще добави още един, а в края на месеца томбола ще определи щастливеца, който ще може да си купи хероин от Киро Японеца.
3) Гугъл не просто сканира пощата, а позволява на стотици външни приложения да я сканират
Неприкосновеността на кореспонденцията е едно от най-ранните човешки права и е кодифицирана в почти всички съвременни конституции (в член 34 на нашата), както и в Европейската конвенция за правата на човека (чл. 8). Всичко това обаче няма никакво значение, когато трябва да ти се покаже релевантна реклама, на която е по-вероятно да кликнеш с 0.01%. Безплатната поща Gmail е създадена през 2004 година и бързо печели последователи с гиганското за времето си пространство от 1 гигабайт (по-възрастните читатели помнят Yahoo! и техните 3 мегабайта в края на 90-те).Естествено, потребителите си плащат „по другия начин”, както обичат да казват таксиметровите шофьори. Едва тринайсет години по-късно, когато пуска услугата G Suite за корпоративни клиенти и с цел да разсее всякакви съмнения относно нейния интегритет, компанията обявява, че преустановява практиката да сканира имейли с цел предлагане на персонализирана реклама. Само година по-късно обаче репортаж в Wall Street Journal съобщава за широкоразпространена практика стотици приложения, в някои случаи и служителите на компаниите, които ги разработват, да четат имейлите на потребители, които са „разрешили” това при инсталация. Разбира се, разрешението никога не идва под формата на ясния и недвузначен въпрос „Можем ли да четем вашите мейли?”, а обфускирано в десетки страници „общи условия”. Преди осем години изследователи в „Карнеги Мелън” изчислиха, че ако средностатическият интернет потребител се запознае с всички условия на сайтовете, които посещава, това би отнело около 76 дни в годината.
Старо клише гласи – когато някой продукт е безплатен, значи ти си продуктът. В случая обаче ние дори не сме и това. Продуктът е онлайн реклама с висока ефективност, а клиентът е компанията –рекламодател. От нас се добива суровината - както от една овца.
Снимка: Designwebjae @ pixabay
Продължава през 2021...
